Петя ЙОРДАНОВА

 

 

ЛУДА ЗЕМЯ

 

Лудогорие - шир лудокрила,

Лудогорие - луда земя.

Дай ми щедро от своята сила -

аз съм твоя докрай дъщеря.

 

Дай ми страшната, земната лудост,

дето вдига над тебе жита,

скрити думи у мен да събуди

и над мен да шуми песента.

 

Дай ми ти чернозема си плоден,

слънце сейне ли в мене зърна,

като тебе над път необходен

да избликне от мен топлина.

 

Като тебе да бъда безкрайна

и богата - с пшеници, с гори.

Довери ми вековната тайна,

свойта песен ми ти довери.

 

И приседнала в твоите скути,

аз сега се превръщам сама

в Лудогорие - луда кошута,

в Лудогорие - луда земя!

 

 

 

ЛУДОГОРСКА РАВНИНА

 

Под витошките сенки от гранити

сърцето ми поиска ширина

и боднала едно цветче в косите,

отново съм при тебе, равнина.

 

При детските затишия и битки,

при незабравените светове;

при моите момински, първи плитки,

заплетени от златни класове.

 

При тези неизбродни черноземи,

оставили в сърцето ми следа...

Застана ли сред тебе в житно време,

аз може втори път да се родя.

 

Да стана пак предишното момиче -

един узряващ, лудогорски клас.

Отново с вятъра, от мен закичен,

зората с песен да посрещам аз.

 

И взела в песните дъха ти хлебен,

да шепна с птиците: крила ми дай,

до края си да идвам аз при тебе

и никога да нямаш в мене край!

Любка Стоянова

 

УТРО В ЛУДОГОРИЕТО

 

Щом слънцето по детски свило устни,

докосне нежно пърхащия свод

и утрото на вихрогон препусне,

за да потърси към зенита брод,

небето и земята се целуват.

И в светлина се ражда хоризонт.

Зелени танци лудо пак танцуват

ластуните и бухналия клон.

А в жилите им бухва бяла пяна,

във бяло се събужда всеки плод

и пее своя песен... Друго няма!

А птиците политат на възбог.

2008 г.

 

Иван Дойнов

МОЯТ ГРАД

 

Благодаря на моя роден град, където

забравих да поръчам на сърцето си

по-други градове да търси в своя път,

с по-хубави и приказни дървета,

с градини, дето винаги цъфтят.

 

Благодаря на моя роден град! Той няма

шумът креслив на столица голяма,

летище главоломно, нито чудеса.

И често вместо кино-панорама

пред мен открива звездните си небеса.

 

Днес аз го виждам цял как расне в синевата,

искряща волност взел и цвят от далнината,

Голям като мечтата на моето дете.

През тъмни нощи минал - с лъчите си зората

венче от сини маргаритки му плете!

 

1973 г.

Станка Николова

 

ВЕЧЕР В РАЗГРАД

 

И дреме градската чаршия

под есенната тишина.

Дъждът прозрачна дреха шие,

разстила сива пелена.

И само някоя реклама

примигва с шарено око,

напомня цветната измама

на панаирно колело.

Момата на чешмата стара

немее в каменния жест,

последни фарове догарят

върху вековния финес.

Самотни улици заспиват

и чезне дневният им грим.

Дъждът вали... Капчуци сиви

разказват сън неотразим.

 

2005 г.

Иван Димитров

РАЗГРАД

 

Нито Ню-Йорк, Лондон, Рим, Париж

е градът от първата алея,

град, по който да се просълзиш,

но във него съм живял. И ще живея!

Споменът за първия звънец

и небето с детски смях взривено,

прашката и сивият врабец,

първата учителка Елена -

тук са. Първата любов е тук...

Боже! Колко много първи тук са -

в малък град без север и без юг...

(Не обичам на средата "лукса"!)

Казах малко.

Мисля тук да спра.

Но оставям ви открехнати

вратите му

и когато някой ден умра -

ще го гледам през

очите ви.

 

12.04.2006 г.

 

Пламен ПАНЧЕВ

 

 

МАЛКО РЕТРО

 

Младостта ни за пръв път в костюми

дефилираше вече по "Паркова".

Ние бяхме безспорно най-умните

и със сигурност - най-шикарни.

 

Бяхме шеметни, бяхме чудесни

в незаспиващия квартал

и със Битълсовите песни

го влудявахме - цял.

 

Нямам никакви притеснения,

колко дълго така сме празнували.

Но обидно - това явление

помнят само най-градските улици.

 

Нося цяло кашонче спомени,

със канап ще го стегна здраво...

Липсват ръбове на панталона ми,

но с ютията ще ги оправя.

 

 

РАЗГРАДСКА ХРОНИКА  

 

                         На Георги Константинов

 

Денят се спуска официално

над българските минарета,

по мързеливата гирлянда

на Лома, с кривите дървета.

 

И трудно е да провокираш

по залинелите павета

онуй, което абдикира

и си отива със поета.

 

Той ще дочака свойто право

във времето на Ренесанса.

Не го прикачвайте безславно

до авторите от миманса.

 

Сега е строг. И изненадан.

Възбуден. Странен. Възмутен.

И неудобно - премълчаван.

И невъзможно - оскърбен.

 

2007 г.

 

 

 

Дулинко ДУЛЕВ

 

ОТТУКА ЗАПОЧВА

НЕ САМО БЪЛГАРИЯ...

 

Далече е Разград от световната сцена

и ний си го знаем това.

Далеч е от Лондон, Париж и Виена...

Далеч е от Ню Йорк, Пекин и Москва.

 

Делеч сме от София... Далеч от морето...

От Плиска и Търново, даже далеч...

Но копнеш две копки в земята и ето:

намираш ромейски меч!

 

Разровиш ли вещо могилите стари –

останки далечни от минал свят,

мигом вижда светът, че до вас –

                                       при Свещари,

тракийските вождове спят.

 

Отишъл на оран на своята нива –

току до самите нас –

орачът в браздата си своя открива

съвършения златен Пегас...

 

Тук нейде в земята ни още ни чака,

потънала тайнствено в лютата бран,

да изплува отново на вековете от мрака

клесницата златна на Деций Траян.

 

Но защо да говорим – ей тъй – на теория?

Копни тук в земата, човече, и виж!

Всяко камъче малко е древна история

от време, когато не бил заченат Париж!

 

И нека се знае, че от Балкана ни – стария,

наметнат с окъсан и стар ямурлук,

започва, приятели, не само България!...

И Европа започва от тук!

 

Димитър ПЕТРОВ

 

Разград

 

Мъгла над Разград просветлява,

Зорницата едва потрепва.

От къщите се чува врява

и изгревът виси залепнал.

 

Часовникът отмерва звънко

със глас алтънен в тишината.

Примамва хората навънка.

Във слънце гмурка си снагата.

 

И всичко ми е скъпо тука.

От Баш бунар та чак до парка.

От Момина чешма бълбука

на струи изворна прохлада.

 

Джамията е ням свидетел

на времена съдбовни, дълги.

Пробива свода с минарето

във нощи черни като въглен.

 

С кубето църквата се кръсти

и гълъби по нея кацат.

Бръшляни със зелени пръсти

на Варуша държат душата.

 

А Ломът като водна струна

реди легенди вековечни,

че Разград център е на друми

със древната си римска крепост.

 

И детството ми тук любимо

в съня ме вика да се върна.

А някой шепне мойто име.

Обича ме! С любов ме кърми!

 

 

Павлина СТАМЕНОВА

 

ПЕСЕН ЗА РАЗГРАД

 

В теб и клонка ме прегръща.

С мечти и плод си ти богат.

При тебе споменът ме връща,

мой древен град и вечно млад!

 

Възкръсна ти изпод руина...

Насън, наяве: „Към дома!” –

зоват Абритус и Пчелина,

площадът с Момина чешма.

 

ПРИПЕВ:

Мой Разград-  слънчева градина!

Град свиден – люлка на звезди,

през огън и вода преминал...

В теб стих и песен се роди.

 

До края света да пропътувам ,

през океани, върхове –

по твоя Бели Лом тъгувам,

за лудогорски ветрове...

 

Пред тебе, Разград, коленича –

сърце в бетон и железа!...

Не питай колко те обичам,

град скъп – усмивка и сълза!

 

ПРИПЕВ:

Издигай стан във висините –

съдбата на плещи поел...

Лети към слънцето, звездите

с крилете мощни на орел!

 

Цонка Донева

Песен за Разград                                            

Ний носим в сърцата си

светлата радост

да бъдем потомци на силен народ.

Ний носим надеждата, вечната вяра,

че има ли трудности-има и брод.

Ний помним, родени сме в теб,

Лудогорие,

с цветни градини и житни нивя.

Помним далечната твоя история-

как слънце ни гали и вятър ни вя.

Греят фонтаните, танцува луната.

Бавно заспива градът в тишина.

Вика ме, мами, там на чешмата

приказна, каменна, дивна мома.

Спирам за малко, отпивам водата й.